Имеон - произход на българите - от къде идват българите, пътят на българите

Имеон е древно име на централноазиатската система от планински вериги включваща днешните планини Хиндукуш, Памир и Тяншан, която се простира от планината Загрос на югозапад до Алтай на североизток, свързана с Кунлун, Каракорум и Хималаите на югоизток.
Подробно описание на планинската територия и населяващите я народи е дадено в арменския географски справочник „Ашхарацуйц“ на Ананий Ширакаци от 7 век, възможно основан на по-ранен труд на Моисей Хоренски от 5 век. Според картата на Централна Азия, реконструирана от акад. Сурен Еремян въз основа на текста на „Ашхарацуйц“, планинската система се дели на четири дяла наречени съответно Южен Имеон (‘Емавон’ на арменски), Югоизточен Имеон, Северен Имеон, и [Североизточен] Имеон, отговарящи съответно на днешния Хиндукуш; на Бадахшан (Афганистан) и Памир; Алайския хребет и хребетите на Тяншан разположени северно от Ферганската долина; и централния и източен дял на Тяншан. Имеон граничи със земите на Китай на изток, Индия на юг, ‘Ария’ (днешен Иран) на запад, и Хорезъм на северозапад.
Почти до края на 19 в. планинската верига образувана от хребедите Фергански, Алайски, Киригизки, Кокшетау, се възприема от местното население като единна планинска верига продължение на Тяншан и Памир, наричана Болор. В „Худуд Ал Алам” (Граници на света) от неизв. персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари хребетът Болор се нарича още Мани, Манас. Понятието Манас е свързано с древната генеалогична легенда за произхода на киригизите, посветена на митичния герой Манас (епосът“Манас”). По обем той е съпоставим с Илиадата. Топоними Манас присъстват в Синцзян – северно от Урумчи и в Индия – река Манас, до Бутан. Места свързани с разселенията на гургарите (ефталити, вероятно протокиргизи). Птолемей е знаел за названието Манас и го е използувал в картите си под формата Имаус, Имеон с който обозначава целия планински масив Памир, Болор, Хиндукуш, Каракорум, Тяншан. Трябва да търсим произхода на тази дума в предтюркския тохаро-усунски езиков пласт. Като паралел в келтски откриваме бретонското menez – планина, латинското mons – хълм, английското mountain – планина, което е френска заемка, келтското *men, бретонското maen, персийското asman – камък. Интересен паралел е тракийското Aimun, Aimon, Haimos – названието на Стара планина, Хемус, респ.висока планина. Така че названието Манас има своите убедителни индоевропейски, възм. предтохарски, афанасиевски паралели. Самото понятие Болор е пълен негов смислов аналог, в памирските езици, шугнански bōlōr означава високо, планинско място, височина. В „Ашхарацуиц”, Имеон е сравнена по форма с арменската буква „люн” подобна на разтеглено "L". д-р Живко Войников: ЕТНОГЕНЕЗА И МИГРАЦИИ В ЕВРАЗИЯ, ПРЕЗ ДРЕВНОСТТА И РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ И МЯСТОТО НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ В ТЯХ:
http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/proizhod_na_prabulgarite.pdf

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/KNIGA_ALANO_DREVNOBALGARSKOTO_PISMO.pdf
http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/OBIChAYaT_NA_IZKUSTVENATA_DEFORMACIYa_NA_ChEREPA_PRI_PRABLGARITE.pdf

И цялята информация тук
Планината Имеон е прочута с находището на лапис лазули в западен Бадахшан, означено на картата на Ширакаци. Мините при Сар-е-Санг са снабдявали още древните цивилизации на Египет, Месопотамия, Индия и Рим, а и днес произвеждат най-висококачесвения лапис лазули в света.
Планината е била пресичана от участък на Пътя на коприната водещ от Яркенд през Каменната кула (спомената от Птолемей и отбелязана на картата от ‘Ашхарацуйц’), през Ваханския коридор до Бадахшан и оттам до големия древен град Балх. Един по-северен вариант на пътя минава от Кашгар през горната част на Алайската долина, и оттам през Алайския хребет към Ферганската долина.
Според една от хипотезите за произхода на прабългарите, поддържана от автори като Петър Добрев и Георги Бакалов, прародината на българите е в района на планината Имеон. Основните източници за това са „Ашхарацуйц“ и византийската хроника на Михаил Сирийски от 12 век. Ашхарацуйц“ поставя в близост до планината Емавон народът булх. Според възстановката на Еремян, обитаваната от него територия е в земите в горното течение на река Оксус (днешна Амударя) край северните склонове на Хиндукуш, западните склонове на Памир и южните склонове на Алайския хребет. Западните и северните подножия на планината Имеон северно от българските земи са показани в картата на ‘Ашхарацуйц’ като населени от съседните народи саки, масагети и хефталити.[1] Ширакаци използва същия етноним и за българите, които по негово време обитават долините на Северен Кавказ, а преди това са заселили и арменското княжество Вананд.[2]
Петър Добрев свързва името булх с предполагаемото Царство Балхара от около 7 век пр.Хр. Царство Балхара е предполагаема държава на древните българи, разположена в горното течение на река Окс (днешна Амударя) и подножието и планинските долини на Хиндукуш и Памир (древната планина Имеон). Основана ок. 7 век пр.Хр.
Българите (‘булхи’ на арменски) са описани в арменския географски атлас от 5-7 век ‘Ашхарацуйц’ като уседнал занаятчийски и търговски народ, а не номадско племе, населяващ областта около големия древен град Балх съответстваща приблизително на днешен северен Афганистан и по-голямата част от Таджикистан. Историографи от античността и ранното средновековие като Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски също посочват планината Имеон като прародина на древните българи.
Балхарците участват в етногенезиса на днешните таджики в Афганистан и Таджикистан, възможно и на едноименната етническа група ‘балхара’ в Индия. Част от българите мигрират в Европа още преди новата ера, като построяват своите каменни градове в долините на Северен Кавказ и територията край северния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг) (‘буленсии’ на латински), където основават ранната си европейска държава в 165 г. сл. Хр., и царството Велика България през 632 г. Сред държавите наследници на последното са средновековната Първа българска държава, Втора българска държава и Волжка България, както и съвременна България, Татарстан и Чувашия.




Единственият писмен източник, свързващ пряко българите с Имеон, е сравнително късната хроника на Михаил Сирийски. Според неговия разказ трима братя (Хазар(ик), Булгари(иос) и трети с неизвестно име) се заселват в Европа, идвайки от клисурите на планината Имеон. Липсата на потвърждание в други византийски източници за тези сведения, както и за твърдението, че българите се заселват на Балканите със съгласието на император Маврикий, а не насилствено, дават основание на някои автори да оспорват тяхната достоверност. Според Рашо Рашев текстът има за цел да обоснове византийските претенции към българските земи на Балканите.[6]
Сведенията на някои други историографи от античността и ранното средновековие също се използват в подкрепа на хипотезата за връзка между българите и Имеон, макар че са възможни и други тълкувания. Така Агатий Миринейски, византийски автор от 6 век, съобщава, че старите земи на хуните и другите варварски народи се намират отсам планината Имай в Азия.[7] Теофилакт Симоката, историк от началото на 7 век, споменава земетресение в оногурския град Бакат, като непосредствено след това говори за чума и земетресение в Сугдайна.[8] В своята “История” византийският хронист Теофилакт Симоката съобащава твърде ценно сведение за “хоногурите които имали град Бакат в Сугдайна (Согдиана), разрушен от земетресение”. Въпреки своята изклюителна важност, предвид ясното топографска привързване към определен район в Согдиана, нашите историци избягват да коментират тези сведения. Ясно е че хоногури и прабългарското племе оногури са едно и също нещо. Бакат е реално съществуващ град, намирал се е в согдийската област Уструшана, на три фарсаха от столицата и – Бунджикат, по посока на Ходжент. Истахри го нарича Вагкат което е точното предаване на согдийското му название – βγkt. Според Бартолд Вагкат е един от старите градове на Уструшана, свързан с наличието на древно светилище. Самото название преведено от согдийски означава “божествен град”. В Уструшана езическите храмове надживяват ислямизацията и се съхраняват до 12 в. В предислямското време лично владетелят носещ титлата афшин е извършвал жертвоприношението на овни. А това потвърждава моя извод че етимологията на афшин, произлиза от авестийското понятие за жрец. Вагкат съществува и днес, като малко селище носещо името Вокат в близост до гр.Ура-тюбе. Археологическите разкопки показват подем на града около 6-8 в. Строен е с тухли. Имал е двойна масивна крепостна стена с големи бойници и стражеви кули, отделяща вътрешния от външния град. Крепостта е съществувала още в 5 в. Интересен е фактът че археолозите са разкрили следи от опустошително земетресение в 5-6 в. в района на ранносредновеконото селище Канка в съседната област Чач. За връзка между оногурите и Уструшиана съобщават китайските хроники. В “Бей-ши” са посочени трите владения Ан, Унаге и Му зависими от владетеля на Кан. Във “Вей-шу” тези владения са включени в областта Цзейшуана. Според цитираният вече анализ на Л.Боровкова Цзейшуана е китайската транскрипция на Уструшана. В “Суй-шу” се дава по-пълно описание на владението Унаге: “Унаге, това е древната согдйиска земя. Титлата на владетеля е Финиши. Строевата войска е 10 000 души”. Финиши се явява китайската транскрипция на афшин – титлата на устушанския владетел. Не остава съмнение че Унаге е синоним на Уструшана, или част от нея. Всъщност Унаге е най-източната част от областта Унгус, т.е. най-източните части на Уананшана. А китайските унаге са идентични на хоногурите описано от Т.Симоката и техния град Бакат.

Допълнителна информация тук:
http://samoistina.com/2/imeon.htm

http://www.kaldata.com/forums/index.php?showtopic=35693

http://www.zemlemoria.org/programa_files/2003_files/planina.htm